Проклятието на баба

Преди двадесет и две години баба ми каза, че проклятие тегне върху жените в нашия род. Мрачните й прогнози за бъдещето ме направиха недоверчива. Сега разбирам, че думите на баба Рада са били старчески брътвеж, но тогава сляпо й повярвах. Спомням си я с черната забрадка на главата й, с която от дълги години жалеше съпруга си, макар да не знаеше жив ли е, или мъртъв. Дядо ми я изоставил на младини с малко дете на ръце. Заминал да работи в чужбина и по-късно там се оженил за друга жена. Обикновена история за банална изневяра. Случвала се е на много майки и съпруги.

След предателството на мъжа си баба се върнала в спомените си години назад и се сетила, че и леля й останала самотна. Дали от мъка, или от нещо друго, старата жена решила, че родът ни от женска страна е обречен да страда и да живее без мъжка любов и подкрепа. Така възпитала и майка ни. От малка й втълпявала, че със сигурност един ден ще стане жертва на някой безсърдечен човек, който ще разбие сърцето й, а после ще я зареже. Майка послушно следвала съветите й до момента, в който не срещнала баща ми. По онова време той бил красив мъж. Висок, светлокос, синеок, с лекота пленил сърцето на невинното момиче. Мама бързо забравила наставленията на баба и една вечер му позволила да отнеме девствеността й. Двамата криели връзката си, но когато се разбрало, че онази нощ не е останала без последствия, баща ми, като всеки почтен мъж, решил да поиска ръката на любимата си. Поставена пред свършен факт, баба се съгласила, но привидно.

Няколко месеца след сватбата тя започнала съзнателно да трови живота на младите. Тайно шептяла на ухото на дъщеря си, че мъжът й не я уважава достатъчно, познати го видели да задиря други жени и прочие измислици. Интригите на баба подействали и с времето съпрузите започнали да се отчуждават. Бавно, бавно, дъщерята се превърнала в копие на майка си. Три години след моето раждане баща ми не изтърпял и наистина си намерил любовница. Постъпката му накарала баба да тържествува. С блеснали очи, старицата заявила, че съдбата доказала нейната правота. Жените в рода ни са прокълнати никога да не срещнат любовта.
Повярвах в предсказанието й, когато младежът, с когото тайно се срещахме, ме напусна, защото връзката ни не можела да има развитие. Той искал да се образова, да стане богат, а аз съм щяла да го дърпам назад. Толкова много намразих малкия град, в който съм родена, че дори въздухът ми беше противен. Свързах се с посредническа фирма и заминах на работа в Германия. Слава Богу, работодателите ми се оказаха коректни. Плащаха ми наема, заплатата ми надвишаваше доста тази, която получавах в България. Колегите ми бяха от различни националности, но повечето знаеха немски и се разбирахме що-годе добре. Един ден, докато се опитвах да преместя кашон със стока, изведнъж до мен застана млад мъж. Непознатият мълчаливо се наведе и премести кашона. Благодарих му, но той се обърна и тръгна към склада. В душата ми се надигна буря от емоции: що за студен и неприветлив човек е този?

Почти бях забравила за случката, когато двамата отново се сблъскахме. Близо до квартирата ми има красив парк. Влюбени двойки се разхождаха ръка за ръка, възрастни седяха на някоя пейка, други разхождаха домашните любимци. Обичах надвечер да наблюдавам залеза. Вторачена в настъпването на здрача, имах усещането, че съм в друг свят – магичен и необикновен. Изведнъж нещо ме близна по крака. Стресната погледнах надолу и видях две кученца, които се опитваха да се запознаят с мен. Поводите им държеше нелюбезният ми колега. Наведох се и ги погалих. За миг подобие на усмивка се изписа на лицето му, после той се обърна, дръпна кучетата и си тръгна.
Оттогава непрекъснато се виждахме – на работа или в парка. Честите ни срещи свалиха бариерата между нас и скоро разговаряхме като добри познати. Той се казваше Адриан и беше италианец. Разказа ми, че жестока драма го е прокудила от родината. Погребал майка си, а по-късно загубил и годеницата си при автомобилна катастрофа.
С времето забелязах, че Адриан се смущава, когато ме види. Погледът му беше различен, а в очите му грееше непознат пламък. Аз също не бях равнодушна към него.

Една сутрин се събудих с ясното съзнание, че съм влюбена. За момент изпитах силно щастие, но после чух гласа на баба: „Бягай далече от мъжете. Жените от нашия род са обречени на самота!“ В главата ми се завъртяха спомени: нещастната ми майка, младежът, който ме изостави… Страхът ме хвана за гърлото, задуши ме. Любовта е лъжа, измама, илюзия.
Два дни по-късно, без да се сбогувам с Адриан, напуснах Германия. Прибрах се у дома, но сякаш бях изгубила част от душата си.
Изминаха седмици, месеци. Страдах, макар че се мъчех да не съзнавам колко ме боли. Копнеех за своя чужденец и неговите две кучета. Споделих с майка какво чувствам, а тя ми каза: „Забрави го, моето момиче. Нали знаеш, че жените от нашия род… !“
Половин година по-късно, една вечер стоях на двора и наблюдавах залеза. Внезапно, зад гърба си, чух кучешки лай. Помислих, че е някое съседско куче и продължих да се взирам в небето. Портата изскърца, а после влажна муцуна се допря до крака ми. Пред мен, усмихнат, се бе изправил Адриан, а до него подскачаха кучетата. Не беше видение, а реалност. Мъжът, от когото избягах, бе намерил адреса ми и беше пропътувал стотици километри, за да ме открие. Напук на мрачните бабини прогнози ние сме заедно вече осма година.

Яна

Коментари