„Всеки човек е музика: непрекъсваща, продължаваща и денем и нощем – и вашата интуитивна способност може да чува тази музика.“ — Хазрат Инайят Хан
Пресъздават нашата и вашата мелодия – повтаряемо различни, понякога бавно, друг път препускаме бурно един през друг, последва тишина, кикот, трясък на врата, звук от кафемашина, къде са ми чорапите, поднасям сутришното кафе, не ме прекъсвай, докато говоря, ми то на това лице друг нос просто няма да ти ходи.
Понякога гласът ми се снишава, за да зазвъни неговия.
Покани ме танц.
Мълчим и се въртим.
Стъпих на криво. Романтиката се изкриви и се пльосна на земята. Много му е смешно, затова ще го съборя. Пляс! Да се посмеем заедно. Накрая все се получава нещо мелодично. Може и да е грозно. Чифтосат ли се две песни в една – ето ти дует.
Питър Куилтър, популярен британски драматург, е авторът на „Дуети“. Повечето звучат красиво, други – грачат и не се интересуват от славата, която им се носи, защото вярната, че тяхната лети. Трети, привикнали към жанра, не обсъждат варианта за промяна. Постановката е режисирана от Владимир Люцканов, а сценографията е на Петя Стойкова. На сцената – Силвия Лулчева и Владимир Пенев се преобразяват в пет различни изпълнения. Заглавието не е гатанка и съдържанието на пиесата е ясно. Дуетите са двойки, а песните – любовни. Потър Куилтър не подхожда като месия към любовта, а по-скоро приветства – „Драги мои, нека се посмеем заедно.“ Той не се впечатлява от фалшивия резултат, пискливия рев, отчаянието, драматизма и крайните форми на категоричността.
Смехът е много. Ама много. По едно време си казваш – „Виж, колко смешни сме ние, човеците!“ И горко на тоя, който се взема твърде на сериозно. Тук не става въпрос за арогантен смях, а по-скоро смехът като победа над рутинното, над въпросите, които рано или късно мътят водите на младите и старите двойки. Актьорите не ви заливат с плач и стенания, нито с грозен дебелашки смях. Хуморът е великодушен спрямо партньора. Страстта е факт, но уви малозначителен, и без нея ще имате публика. В постановката сцените имат иронично жизнен съпровод: онова събиране на багажа, през което няма двойка, която да не е минала; или реколтата от съмнения, които уж ожънахте, но пак посяхте.
Авторът не е краен. Не заклеймява, не съди, не генарилизира, но показва, че докато сте заедно, песента кънти, и винаги има на какво да се посмеете заедно. Или другите да ви се посмеят. Показва, че колкото е баладно да е настроението, по някое време, темпото се сменя и е по-приятно, градивно и изненадващо да припяваш с някого. Когато обича, човек чува тишината, запява, щом млъкне любимия, довършва изречението му и никак не се притеснява от фалшивите му тонове.
Нелепите изпълнения отсъпват пред неуморимата надежда за добро звучене и партниране от сърце. Ако отново зазвучите нескопосано, все пак остава позитива на смеха. Смеха над вас като сила на общия ви дух. Сила, която загубва стойността си при соло.
Източник: Vibes.BG