Д-р Даниела Полякова е на 29 години и е завършила езиковата гимназия в родната си Стара Загора. Завършва Медицина в София, след което започва да специализира анестезиология и интензивно лечение в столична болница. „Обичам хората. Обичам животните. Обичам природата, планините, реките, морето, тишината от градския шум. Обичам и града с липсата му на тишина. Обичам разходките, обичам да снимам, обичам да спя, да чета, да пиша понякога, обичам анимационни филми и комедии, обичам да готвя и да хапвам, да помагам на баба в градината, макар че тази година е трудно постижимо…“, казва д-р Полякова, приготвяйки се за „фронта“. Защото младата и крехка лекарка е на първа линия в борбата с COVID-19 и тази година няма време нито за разходки, нито за комедии. Тази година не може да помогне на баба си в градината, защото тази година д-р Полякова помага на хора да запазят живота си по време на пандемия.

Д-р Полякова, разкажете за работата си през последните месеци.

Годината започна някак обичайно – всички правехме следновогодишни планове за пролетта и лятото, за празниците, за разходки по планини и морета, за близки и далечни места…
Аз си работех спокойно, давах анестезии (по-познато като „биене на упойки“), давах дежурства в реанимация и се подготвях за курсове и колоквиуми. Чуваше се отдалеч, че има някакъв вирус, но той беше един такъв далечен, чужд. Кой да предположи какво ще последва…

И ето че вирусът акустира в Европа, наближаваше бавно, но сигурно. Започнаха репортажи, снимки, разкази, които вече не бяха от другия край на света. Спокойствието се измести от все по-бързонарастващо напрежение, уплах и най-накрая паника. И в професионален, и в личен план. Първото е оксиморон, но беше така. В работата овладяхме паниката с повече четене на специализирана литература, проучвания, указания за работа, правехме си тренировки за поставяне и премахване на ЛПС (лични предпазни средства). По двама, за да наблюдаваме колегата да не направи грешка. Имаше адреналин, беше нещо ново, интересно. Изведе ни от коловозите на ежедневната работа.
Все пак остана притеснението пред нещо ново и непознато. Първите екипи, които влязоха в ковид-реанимация, изпращахме с бойни викове, посрещахме ги навън с фанфари.

Минаха дни, седмици, месеци… нищо вече не е така. Свикнахме с облеклото, свикнахме да се пазим, вече поставяме и премахваме ЛПС за секунди, без минимална грешка.

Работата си е работа. В „чистата“ реанимация приемаме всеки нов пациент за суспектен за ковид, така че се налага известна изолация (приемаме го в бокс) до излизане на резултатите от тестовете. Изолираме го не толкова заради нас, тъй като ние се пазим достатъчно добре, а заради останалите реанимационни болни, на които един ковид ще им дойде в повече. След като излезе тестът и ако нямаме някакви стигми за инфекцията, местим пациента, за да освободим бокса за следващия новопостъпил.

В ковид-реанимацията работата си е работа също. Има доста особености по отношение на лечението, излиза все повече нова информация, с която трябва да сме в крак. Но вече сме спокойни, повечето поне. Свикнахме. Лятото беше ад заради облеклото, невъзможността за вентилация и температурите. Но преживяхме и това.

Вероятно сте много уморена. Колегите Ви – също. Какво Ви държи?

Така е, умората се усеща, но аз съм свикнала – като специализант не почивам с приоритет. Работещите в ковид-реанимация сме на ротационен принцип, така че да не работят само определени хора там, все пак не е особено комфортно да си 12-13 часа с гащеризон.
Не знам какво ни държи… може би фактът, че приехме за нормално да имаме две реанимации, в които пациентите се отличават единствено на база ковид-инфекция. Според мен, колкото по-бързо се случи това и разберем, че (не)известно време ще е така, толкова по-безболезнено ще продължим ежедневието си вкъщи и на работа.

Когато решихте да станете лекар, това ли беше представата Ви за професията?

Засмяхте ме. Вероятно ще прозвучи изтъркано, но реших да стана лекар, за да помагам на хората. Родителите ми са инженери, нямах роднини лекари (брат ми е лекар, но е само две години по-голям от мен) и не подозирах в какво се забърквам. Чувах само „много добър избор“, „благородна професия“ и подобни, донякъде подвеждащи фрази. Факт е, че е медицината е безкрайно интересна. В началото исках да специализирам психиатрия, но ми беше адски мъчителна срещата с пациентите. Има нещо невинно и чистосърдечно у тях, поне така ми се струваше, а толкова много мъка… Възхищавам се на колегите, които успяват да работят тази специалност.
Анестезиологията, от друга страна, ми изглеждаше направо фантастична! Физиология, патофизиология, анатомия, фармакология, вътрешни болести, хирургия… от всичко на едно място! Не е ли магично! След това и реанимацията ме заплени, виждаш как пациентите с животозастрашаващи състояния се възстановяват с общи усилия и се прибират вкъщи! Радостта и удовлетворението са огромни.
За нещастие не бях подготвена за другата страна на нещата – загубата на човешки животи. Не знам колко пъти пациенти са умирали в ръцете ми… някои ги помня с години. За дългопролежаващите при нас страдаме всички. Просто свикваме с тях – някои ги виждаме по-често от близките си дори… Ето за това никой от нас не е подготвен. А после съобщаваме и на близките им…

Имахте ли през изминалите месеци моменти на демотивация и страх и от какво най-често бяха породени те?

Имаше и такива моменти. Бяха от неизвестното, от страшните репортажи и статистики. От очакване за апокалипсис. Лично аз нямах много такива преживявания, но други са по-податливи на паника. Опитвах се да ги успокоявам: в крайна сметка и това ще мине или поне ще свикнем. Ще има и утре, ще има и догодина.

Какво е да носиш маска по 13 часа, докато спасяваш човешки живот? Бихте ли го казали за тези, които не искат да я сложат за 15 минути, за да напазаруват в магазина?

Носенето на маска не е ново явление в моята специалност, винаги сме носили маски в операционна зала и в реанимация. Разликите преди и сега са две: едната е, че носим маските непрекъснато, втората е видът маски – висок клас защита, с които трудно се диша. Има от вторите с клапа, с които дишането е лесно, но те пазят само носещия маската, но не и околните, не би трябвало да се ползват.
Понякога часовете са повече от 13 (12-часово дежурство с приемане и предаване прави минимум 13 часа), тъй като в магазина слагам задължително маска. Повече за да пазя околните, отколкото себе си – не знам какво може да пренасям от работа.
Физическото усещане е ужасно, ушите ме болят перманентно, а от натиск и стягане докато съм с маска – и главата. Като добавим очила или шлем, които също стягат и ми причиняват главоболие… Има разни джаджи, с които ластиците не попадат върху ушите, но те пък издърпват маската и тя си впива в лицето. Освен болката, обикновено смачква носа, и дишането се превръща в усилие.

А аз дори не нося очила с диоптър, колегите с такива как се справят, само те си знаят. Особено в ковид-отделенията. Да не говорим за тези с два чифта, които трябва да ги сменят в процеса на работа и да не нарушат целостта на предпазното облекло.

На въпросните хора, които не желаят да сложат маска за малко, нямам какво да кажа. Можеш да разговаряш с някого само ако е готов за диалог. Те очевидно не са. Направих няколко безсмислени опита с мои познати. Предпочитам да насоча усилията си в посока, в която има смисъл.

Кое е първото нещо, което трябва да направят хората, когато усетят някакъв симптом?

Струва ми се най-разумно да опитат да запазят самообладание. Да се самоизолират от страшните новини и статистики. Да си направят чай или кафе, защо не и сандвич. След това да проверят дали наистина имат въпросния симптом и да информират личния си лекар. За всеки случай да информират и хората, с които последно са контактували.
Да продължат да се самоизолират от страшните новини и статистики, да прочетат хубава книга, да гледат хубав филм. Симптомите или ще се увеличат, или няма. Не мисля, че трябва да се концентрираме как точно си чувстваме левия крак в момента и дали ни болят мускулите там, защото ще ни заболят. Вглъбяването в симптомите ги прави по-силни като усещане.

Как да се погрижат хората за психиката си в един толкова тревожен и тежък период като този в момента?

Отговор на този въпрос по-коректно биха дали психолозите. Съвети мога да дам от личен опит и от разговори с приятели психолози.
Първият отново е: спрете със страшните новини и статистики. Вкъщи сме сложили вето на новините от края на март месец и определено чувстото на обреченост изчезна, вече не чакаме да дойде вирусът вкъщи и да умрем. А и ми е предостатъчно да виждам случващото се „от кухнята“.
След това: опитайте да не се изолирате от близки и приятели, говорете по телефона, правете си онлайн вечери, има онлайн игри, говорете, говорете, говорете. Четете книги. Гледайте комедии и анимации. А защо не вечер след работа да усвоите някоя нова рецепта? Почивните дни се разходете в природата, направете си излет, съберете листа.

Направете си планове за догодина – за пролетта, за лятото, за празниците, с кого ще се видите първо, ще познаете ли децата на приятелите си, които растат като гъби: и да не се осъществят, няма да е краят на света! Но е далеч по-добре да мечтаем и да гледаме напред, отколкото да се вглъбим в мрачното ежедневие или да премисляме минали неща.

Какво бихте искали да кажете на колегите си в цяла България?

Ще се справим, и това ще мине. Уморитително е, гадно е. Не му се вижда краят… но и той ще дойде! Ако не изчезне, ние пък ще се нагодим. И пак ще се виждаме по конгреси и ще обсъждаме теми различни от ковидните. Може би още догодина!

Какво бихте казала на хората и може ли да им дадете надежда?

Същото, каквото и на хората колеги: и това ще мине! Ще има и утре, ще има и догодина.
Хората винаги сме живели, все едно сме безсмъртни, и така трябва да продължим. Работата в реанимация ме научи на това: не знаеш колко време ти остава, затова си носи новите дрехи и пий кафе от „сервиза за гости“. И носи маска! ?

Източник: Mila.BG

Коментари