Аня Пенчева е всепризнатият секссимвол на българското кино и театър. Родена е в Смолян. Завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ. Работила е в Младежкия театър, а от 1987 г. досега е в трупата на Народния театър. 

През 2002 г. получава наградата “Аскеер” за поддържаща женска роля в “Похапване с приятели”. Има пано с нейните отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199. Снимала се е в много филми:“Време разделно”, “Кръговрат”, “Време за жени”, “Извън пътя” и др.

Официалната премиера на филма „Ханът и империята“  е в зала 1 на НДК на 12 април и с нея дворецът отбелязва своята 40-а годишнина.

Филмът “Ханът и империята” на академик

Людмил Стайков е за величието,

а не за комплексите на българския народ

Възпитана съм да правя добро и мисля, че

това е мисията на живота ми

Мога да кажа, че случих на добри деца

– и в живота и на екрана.

– Аня, гледа ли новата версия на филма за Аспарух, озаглавена “Ханът и империята”?

– Да, гледах филма и това беше едно от последните културни мероприятия, които успях да посетя по “стария начин”. Прожекцията беше в салона на БАН миналата година преди първото затваряне на държавата. Имаше го и допълнителното вълнение да бъда сред най-ерудираните хора на нашата страна и да получа признанието им.

Видях толкова много озарени лица, които обичат родината си, горди са, че са българи, и имат респект към предците си, променили картата на Европа. Във време на разединение, на диаметрално противоположни възгледи,

филмът “Ханът и империята”

събира и обединява. Затова

е толкова актуален

– трябва да сме горди, че сме българи. Мащабът му не е в масовката, а във въздействието, което е проверено и е тотално.

– Какви чувства те обзеха, когато се видя в ролята на Ернике?

– Във време, в което се съмняваме в качествата си като личности и като нация, е ценно да си припомняме исторически фигури, които са ни вдъхновявали и продължават да ни вдъхновяват. Тези филми се правеха във време, в което я нямаше думата “хейт”. Имаше критици, които казваха, че са пропагандни. Да, но за какво? За величието на нашия народ, а не за комплексите му. През последните години говорим почти само за второто.

България не са политиците й. България е страна на Аспарух, Кубрат, Борис I, Симеон, Ботев, Левски, Вазов, Джон Атанасов, Юлия Кръстева… Говорим за хора, с които искам да се отъждествявам, за да се опитам да надскоча себе си. Не се слагам рамо до рамо с Ботев, но като си припомням величието му, това ме мотивира, “дърпа” ме напред.

Какво си спомняш от снимането на филма и от самия филм?

– Спомням си почти всичко, нали казват, че първите неща не се забравят. А при снимането на “Хан Аспарух” за мен имаше много първи неща. Спомням си огромната масовка. Ние бяхме настанени в къщи в плевенското село Рибен и чувах тътена на камионите и автобусите, които пристигаха с хиляди доброволци – войници и служители, за да участват в масовите сцени.

Помня огромната техника, самоотвержените каскадьори, многото консултанти, включително и по всяко нещо около мен – като се започне от косата ми и стигнем до стойката ми.

Но най-вече си спомням указанията, съмненията, упреците, похвалите, сълзите на режисьора Людмил Стайков. Колко умело, тихичко, манипулативно ме насочваше към духа на онези българки със смирение, с възпитание, с уважение, с подчинение. Имах една реплика към актьора Богомил Симеонов, който играеше моя баща: “Но, както кажеш, татко…”. Не ми се ще да вярвам, че такива думи сега биха звучали архаично.

Кадър от филма "Адаптация", в който героинята на Аня Пенчева се казва Жечка.

Кадър от филма „Адаптация“, в който героинята на Аня Пенчева се казва Жечка.

Но и си спомням, че много професионалисти, които тогава работеха в киното, не вярваха, че може да се направи такъв филм. Искрено бяха изумени, че се снима, и бяха категорични за неговия провал. Твърдяха, че такъв филм може да се направи само в страна с традиции в киноиндустрията. Повтаряха, че това е невъзможно, неосъществимо и парите ще отидат на вятъра. Но чудото се случи и остана.

– Сега би ли променила нещо от играта си във филма?

– Нищо не бих променила, защото каквото е трябвало да се случи, се е случило. Людмил Стайков е максималист и го е направил.

– Той е и изключително прецизен в избора си на актьорите. Ти как попадна в “Хан Аспарух”? Когато през 1980 г. започват снимките, още не си известна?

– Вярно е това за прецизния подбор. Аз попаднах във филма по най-необичайния начин. Това беше четвъртият филм, в който участвах, но “Адаптация” – първият в кариерата ми, още не бе излъчен. Чак тук научих за жестоките асистентрежисьорски номера в киното.

Людмил Стайков няколко пъти казва на двете си помощнички: – Намерете ми актрисата Аня Пенчева. Това е несериозно, ти се шегуваш, тя не става за кино, отвръщали те. Става, не става, искам да я видя, настоява Людмил. Със счупен крак е и е някъде много далече, не се предават двете.

Без крак, без ръце, без глава

– искам да видя Аня,

заповядва режисьорът

А аз наистина си чупих крака, но още в първи курс, когато Жени Радева ме взе барабар с гипса за “Адаптация”. След поредния отказ на асистентките Людмил казва, че ме ангажира за филма без проби…

– Гледал те е само на фотоси?

– Да. Защото той вече бе започнал “Хан Аспарух”, около месец бяха снимали в Казахстан. Мен ме заведоха направо в Плевен – облякох дрехите и започнаха снимките, без дори да съм чела сценария. Разбира се, тогава не знаех всичко това и бях много любезна с всички от екипа.

Актрисата в трудната гола сцена" от филма "Хан Аспарух".

Актрисата в трудната гола сцена“ от филма „Хан Аспарух“.

– Стойко Пеев казва, че го е намерила една от двете асистент-режисьорки на филма.

– Да, така е. Не е специално това отношение към мен, по принцип това са си закони в киното. Та “Хан Аспарух” запомних и с това – с жестоката несправедливост, която съществува в киното и в нашата професия въобще.

– Каква е тази несправедливост?

– Значи ти може да си много талантлив, но си зависим. Зависими сме от жени и от женички…

Когато отидох на снимките,

Людмил Стайков криеше

от мен всичко това

А аз бях щастлива, млада и усмихната. И на всички исках да дам доброто. Възпитана съм да правя добро и мисля, че това е мисията ми в живота.

– В този филм се събличаш гола за първи път. Трудно ли ти беше да заснемете сцените?

– Цял живот ще помня този епизод, който снимахме в киноцентъра. Богоя Сапунджиев и художникът Майски бяха направили невероятен декор – шатрата на хана. Наистина ми беше за първи път.

В “Тайфуни с нежни имена”, втория ми заснет филм, имаше целувки, но нямаше голи сцени. В оня ден си помислих, че това е краят на света. Бях много млада.

Поздрав за режисьора акад. Людмил Стайков, който има големи заслуги за израстването на Аня Пенчева като актриса.

Поздрав за режисьора акад. Людмил Стайков, който има големи заслуги за израстването на Аня Пенчева като актриса.

Мислех си, че тази голота ще срине бъдещето ми, че хората ще си кажат: “О, боже, ние всичко видяхме в тази актриса, какво повече…

Бях безкрайно притеснена, може би необяснимо за останалите, но обяснимо за мен – това е от възпитанието ми. Людмил Стайков казва: – Как няма да се съблечеш? Гледа ме обезумял и нареди всички да напуснат шатрата. Не виждам защо трябва да се събличам, казвам аз. Ама аз виждам, настоява той. Стоим така, гледаме се и аз започнах да редя едни безумни сълзи. След това той каза тихо, почти на себе си, но и достатъчно силно да го чуя:

“Прави бяха асистентките, трябваше да си взема красива манекенка, която да изпълнява всички мои желания без въпроси защо… Защото твоите “защота” станаха много!”

– Ти как реагира на тези тежки негови думи?

– Помня само, че ми стана много топло в главата, сякаш цялата кръв нахлу в нея. После направихме само един дубъл,

Людмил дойде до мен, целуна ме и каза: “Браво, мойто момиче!Не беше страшно, нали?”

Та винаги когато се сещам за “Хан Аспарух”, се сещам и за този горчив помен – как научих един актьорски урок по трудния начин. Да, наистина Людмил Стайков ме направи актриса, но помня и онова усещане, което остана за цял живот. Дотогава бях възторжен млад човек и ненужно наивно глупава.

Не знаех за тези закони в киното. Защото за “Адаптация” Жени, съпругата на Въло Радев, дойде във ВИТИЗ, хареса ни и всички ни обичаше. И на всички помагаше – тя си даде нейните дрехи, за да се снимаме.

После Милен Гетов в “Тайфуни с нежни имена” – прекрасен, готин, раздава се. Още – Коста Цонев, Климбо (Климент Денчев – б.а.), Наум Шопов, операторът Христо Тотев. Общи трапези, веселби, доброта. След това с Еди Захариев в “Почти любовна история”. Ами той, колкото влюбен в Мариана, Бог да ги прости и двамата, толкова харесваше и нас.

Ние бяхме младите от ВИТИЗ,

а Мариана Димитрова вече

беше голямата актриса

с различните очи и невероятния ореол… Но има любов за всички, отношение към всички, отговорност за всички. И изведнъж в “Хан Аспарух” отношение към мен от хора, които дори не ме познаваха. Но пък в състезанието се раждат шампиони.

Сашо Диков, Ана Пенчева и Ивайло Караньотов - модерен любовен тригълник

Сашо Диков, Ана Пенчева и Ивайло Караньотов – модерен любовен тригълник

– Какъв е споменът ти от Богомил Симеонов, един невероятен актьор, твоя баща във филма?

– Боготворях го. Той беше толкова красив, толкова достоен и горд. Вече беше много болен, понякога болките му личаха и в кадър, но издържа мъжки до края.

Във втората част – “Преселението”, вече не можеше да язди и беше убедил режисьора да го снима в каруцата до мен. Никога няма да забравя очите му, този добър и топъл поглед. Отиде си тихо, никой не разбра. Което не може да стане в страна, която държи на изкуството и на духовните си първенци.

– Да се върнем 1340 години след създаването на България и 40 години след създаването на филма в днешното ковидово време. Каква е атмосферата в Народния театър, как преживяват артистите?

– Това е кратък въпрос, който няма кратък отговор. Едва ли можем да си представим колко му е трудно на директора Мариус Донкин. Каквото и да реши, има доволни, има и недоволни. Но когато имаш такива стряскащи данни за брой новозаразени, за загубили живота си, нелепо е да говорим за цената, която ние, театралите, плащаме тук.

Трябва да говорим и да сме признателни на многобройните наши ангели – лекари, медицински сестри, санитари, доброволци. За учителите също трябва да говорим много. И ние не бяхме пощадени от този коронавирус, но кой беше?

Само си представете, че последното представление на Бродуей беше изиграно през март миналата година. И както се очертава до май тази година, едва ли ще отворят…

– А в личен план как се бориш с пандемията?

– Благодарение на д-р Христо Мазнейков от болницата “Св. Анна” започна поетапното ваксиниране на нашето многолюдно семейство, защото ние все отлагахме да направим това.

– Помагаш ли на дъщеря си Пипи в отглеждането на внуците?

– Истината ли искаш, или социално приемлив отговор?

– Истината, разбира се.

– Не толкова, колкото и аз, и Пипи бихме искали. Възхищавам й се как се справя с двете деца. Дано аз да съм я възпитала така, дано така съм я научила. Тя издаде книга “Секс, наркотици и рокендрол”, направи един дълъг филм и два по-кратки, а усмивката не слезе от лицето й. И любовта не само към нас, към любимия й Илиян и към децата… Това за мен е изключително ценно нещо и много й благодаря, че е такава издръжлива.

– Вярно ли влизаш в сериала “Съни Бийч” като майка на Иво Аръков?

– Да. Благодарна съм на Иван и Андрей, че започвам работа с тяхната продуцентска къща. След блестящото участие на съпруга ми Ивайло във “Фермата” (смее се) и разтърсващия филм на дъщеря ми Петя “Направи го сега – приказка за бъдещето”, дойде и моят ред.

В “Съни Бийч” е много забавно, много цветно, синьо, морско… Красиви и талантливи колеги – като започнем от Влади Въргала и стигнем до Кирил Ефремов – все млади, красиви и талантливи. (Смях.)

Мога да кажа, че случих на деца – не само в живота, а и на екрана. Сега съм майка на Иво, но преди това в друг сериал – “Секс, лъжи и телевизия”, бях майка на Евелин Костова.

– Какво друго ново на творческия ти хоризонт – на сцената или пък в нов филм?

След дълго очакваната премиера на “Двубой” – постановка на Мариус Куркински, която все пак се състоя в Народния театър, представлението ще бъде играно на 13 април, на 7, 15 и 28 май.

Освен това предстои турне на театъра с пиесата “Аз плащам” на 8 април в Перник и на 14 април в Сливен.

А представлението “Тя, той и още двама, трима” на продуцента Кирил Кирилов ще има две представления за една вечер в театър “Сълза и смях” на 24 април. Ще играем от 18,30 и от 20,30 часа, защото всички билети са продадени за месеци напред. На 19 май сме във Варна и ще играем по същия начин – два пъти за една вечер в тамошното НДК, поради наистина огромния интерес.

Явно хората са зажаднели за театър. При работеща здравна система театрите също могат да бъдат терапия…

Източник: Mila.BG

Коментари