Актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов са заедно на сцената и в живота от 17 години. Двамата имат над 50 роли в театъра и киното. Участват в постановки на Малък градски театър “Зад канала”, Театър 199, Театрална работилница “Сфумато”. Двамата са преподаватели в НАТФИЗ. “Белези” е първият сериал, който ги събира и на малкия екран. В него Анастасия Лютова играе едната сестра – Надежда, а Пенко Господинов е завърнал се сърдечен хирург от Чикаго – Боян. Героите им имат общо минало, от което и двамата не могат да избягат.

Живеете и работите заедно, но за първи път сте двамата и на малкия екран. В сериала “Белези” Анастасия е едната сестра – Надежда, а Пенко – завърнал се хирург от Чикаго. Какво е чувството да сте заедно пред камерата?

Пенко Господинов: Аз се чувствах много добре, защото виждам как

с времето нашето

партньорство по странен

начин се развива

и става по-пълноценно. Досега във филм не сме били заедно, предимно в театъра. За мен беше много приятно, когато имах сцени с Анастасия. Вечер ги обсъждахме, работехме върху текста.

– Приличате ли си по нещо с образите в сериала?

Пенко: Неизбежно е, щом са ни избрали за тези роли, явно са си ни представили в тях. По нещо сме сходни с характерите им.

Снимките натоварени ли бяха?

Анастасия Лютова: Натоварени бяха. Големите роли в един сериал са голям ангажимент. Изисква се много време и енергия, но сега имаме време да си починем.

Какво е най-важното послание, което оставя сериалът “Белези” у зрителите?

Анастасия: Има ги всички възрасти в сериала – от проблемите на младите хора, които тепърва избират попрището си в живота, до поколението на техните родители. Историята е в тесен кръг, затворена между рамките на едно семейство. Интересни са взаимоотношенията на доверие и обич, на тайни и кризи. Темите за различните класи в обществото, за отношението към успеха, за домашното насилие са заложени.

Пенко: Има една червена нишка, която пронизва всички епизоди и персонажи – темата за истината и как човек се примирява със собственото си минало, по какъв начин трябва да се сдобриш с миналото, за да продължиш напред. Какви са начините, дали като криеш, дали като лъжеш или като се изправиш очи в очи с онова, което е било, проумееш го, за да не го повтаряш и товарът на миналото си остане някъде там. Иначе той те прегъва и не можеш да продължиш.

Карате ли се често, след като сте заедно и на сцената, и вкъщи?

Пенко: Има такива моменти на лека изнервеност, която неусетно преминава в други децибели, но това си е част от живота.

Анастасия: Ние за репетиции, за професионални неща много сме спорили, чак карали не.

Помагате ли си, когато някой има представление или когато ще играете заедно на една сцена?

Пенко: Когато някой от двама ни на следващия ден има ангажимент, вечер си помагаме. Случва се да подавам текст, тя отвръща и обратното.

Анастасия: Страхотно е, когато имаш някого до себе си, с когото може да споделяш професионалните си вълнения и знаеш, че той ще те разбере.

По какво си приличате и по какво се различавате?

Пенко: Аз специално много държа разликите между нас да се запазят, всеки да развива своите си интереси. Нагаждането един към друг изисква голямо търпение, разбиране, но прави живота по-пълноценен. Не държа на всяка цена Анастасия да приема моя мироглед.

Приличаме си по

отношението към работата,

към децата, към

изкуството,

другото са разлики

които, слава богу, че ги има.

Анастасия: Двойките с годините си заприличват, не само човешките двойки, а и куче – стопанин.

А имате ли домашен любимец?

Пенко: Не, но много искаме породисто лагото романьоло (порода куче, което обикновено се отглежда за лов на трюфели – б.а). Те са хипоалергични и понеже Анастасия има алергия, търсим такова.

Анастасия: Ние имахме котка, обаче се оказа, че аз имам много тежка алергия и това беше драматичен епизод от нашия живот. Всички много я обичахме, но се наложи да намерим ново семейство, което сега се грижи за нея.

Коя черта от характера на другия не харесвате?

Анастасия: Само някакви битовизми ме дразнят. Например, когато Пенко има някаква идея и тръгне да я реализира, това го поглъща изцяло и всичко след него остава така, както го е подхванал. Търси някакъв диск и започва да вади всички дискове.

Пенко: Мен нищо не ме дразни.

Как сте си разделили домакинските задължения вкъщи?

Анастасия: На този, който има време. Иначе няма оправия. Има някои неща, които са си установени, че аз ги върша, и ако аз нещо не обичам, той ги върши.

Какво правите в свободното си време сега?

Анастасия: Аз дори не мога да го организирам, защото тъкмо тръгнеш на работа и след малко всичко се отлага. Обаче после стои в главата ти като нещо недовършено. Не може за тия десет или петнадесет дни затваряне да се впуснеш в радикално нови начинания, на които да се отдадеш, така го чувствам. Единствено само недочетените книги могат да се прочетат и недогледаните филми да се изгледат.

Ваксинирали сте се. Имахте ли странични симптоми след ваксината?

Пенко: Не.

Анастасия: При първата доза имах малко болки в ръката, а при втората дори не ме болеше. При нас нямаше проблеми.

Как ви се отрази последното затваряне заради коронавируса?

Пенко: Като на всички – седим вкъщи, работим от вкъщи. Ние сме преподаватели в НАТФИЗ и нашата работа не може да се върши онлайн, защото е изцяло практическа. Преподаваме анализи, теория дистанционно, за да може после да остане практиката.

Как се справят студентите ви в тази ситуация?

Анастасия: Трудно е за тях. Аз преподавам на 4-и курс, при тях сега отпадат представленията им, които са подготвяли. Студентите на Пенко са първи курс и при тях е още по-трудно, защото тепърва трябва да навлязат в професията, а това изисква присъствие на сцената. Дистанционното преподаване е объркващо и за самите преподаватели, защото ние си изготвяме план, искаме да общуваме със студентите, живият контакт е много важен. Това е замисълът на театъра. Всичко влияе на психиката. Мотивацията или трябва да е изострена, или ще спадне. Отразява се и физически.

– Какви ползи извлякохте от локдауна? Открихте ли нови хобита и занимания вкъщи?

Анастасия: През различните етапи на затваряне преживяването е различно. При първия локдаун си казваш “една напълно оправдана почивка благодарение на обстоятелствата”. Иначе при нас е много трудно да си даваме такава почивка и да спрем за момент, когато сами преценим, защото работата ни е обвързана с големи екипи от хора. Затова в началото беше добре дошло леко да си поемем въздух.

При втория и третия

локдаун вече се объркват

плановете,

малко е неприятно.

Обичате ли да пътувате? Липсват ли ви екскурзиите последната година?

Пенко: Обичаме да пътуваме, но засега пътуванията ни са свързани само с работата, не са по наше желание. Скоро бях в Украйна, където снимах филм. Бях на много интересни места. Като премине всичко това, ще продължим да се разхождаме из страната, ние много обичаме да пътуваме из разни български места.

Кое ви е любимото място?

Анастасия: Балчик, на морето.

Единият е от София, другият – от Стара Загора. Сравнявали ли сте детството си в различните по големина градове?

Анастасия: Не сме го сравнявали, предполагам същите бели на същата възраст, където и да сме били. Нашата дъщеря Калина много обича да слуша истории от нашето детство, както и от нейното собствено, но от годините, в които няма спомени. Детството винаги е период, изпълнен със забавни, вълнуващи, страшни и смешни истории.

Г-н Господинов, а какво беше вашето детство?

Пенко: Имам много хубави спомени от детството си и от Стара Загора – училище, приятели. Там започнах да се занимавам с театър. Попаднах случайно в Младежки театър “Съвременник” и след като видях какви интересни хора са там, не ми се тръгваше, искаше ми се на следващия ден да отида пак и пак. Така ден след ден стана професия.

Разкажете някоя забавна история, когато сте били малки.

Анастасия: До седми клас учих в 118-о училище (СУ “Акад. Людмил Стоянов” – б.а.) в квартал “Младост”, където съм израснала, тогава бе първият училищен период. Аз си деля младежките години на училищни периоди. В седми клас бях във възраст, в която навлизах в пубертета, беше ми по-интересно и вълнуващо да си общувам с приятели и съученици, отколкото да си дам сметка колко важно и отговорно е училището. Спомням си, че тогава

бягахме много от училище,

за да берем джанки

напролет примерно

Сега разбирам, че съм имала нужда от такива преживявания, отсъствах от училище заради такива незначителни неща. После се радвам, че попаднах във Френската гимназия (9-а френска езикова гимназия “Алфонс дьо Ламартин” – б.а.) и тогава ми дойде акълът в главата. Много време прекарвах в киноотдела, но все пак беше по-добре, отколкото да бера джанки. Благодарна съм за всичко, което ми се е случвало. Винаги съм се връщала в правия път.

Как решихте да кандидатствате в НАТФИЗ?

Анастасия: Пръст в това решение има Френската гимназия, където започнах да уча след 7-и клас, защото там ученето ми се стори не само важно, а и много интересно и приятно. Това бе полето, в което се конкурирахме със съучениците. Не пропусках прожекция в киноотдела, постоянно ходех на театър. Всяка вечер бях на постановки. Тогава реших, че театърът е моето. Престраших се да кандидатствам много късно в НАТФИЗ, чак последната година в гимназията реших да опитам. Имах късмета да бъда приета.

Съветвате ли сега вашата дъщеря с какво да се занимава в бъдеще?

Пенко: Тя е в шести клас. Питаме я от време на време какви са ѝ интересите, но тя бързо пресича нашите въпроси с “не знам, не ми се говори сега за това”. Занимава се иначе с различни неща, обича да рисува и ходи на уроци по рисуване.

Дъщеря ви как се справя с онлайн обучението в 6-и клас?

Пенко: Тя е много организиран човек, затова не ѝ е трудно. Но дистанцията между учителя и ученика и ученика и неговите съученици не е стимулираща, по този начин интересът и мотивацията ѝ спадат. Учи, но не е същото, както при присъствено обучение.

Кой от двамата повече ѝ помага?

Пенко: Анастасия.

Анастасия: Като беше малка от 1-и до 4-и клас, когато е времето да трупа базови умения и способност за учене, тогава бях по-свободна, имах време да ѝ помагам. Но в един момент си дадох сметка, че трябва да се дистанцирам от непрекъснатото участие в учебния процес, защото тя самата има нужда от това. В момента се справя сама, рядко се намесваме. Важно е човек да е уверен в собствените си сили и възможности.

– Тя интересува ли се от ролите ви в киното и театъра? Как реагира, когато ви гледа?

Пенко: Интересува се живо от ролите ни. Сега заедно гледаме сериала “Белези” и тя се вълнува от това, което се случва в него.

Трудно ѝ е да раздели

ролята от истинския живот

Допуска, че това, което се случва на персонажа, се случва и на нас в реалността и това провокира различни реакции у нея.

Иначе от малка е закърмена с театър. Внимаваме все пак на какви представления я водим, но тя даже не харесва детски представления, а за възрастни. Винаги гледа с интерес, независимо от дължината и това колко е атрактивно представлението. После коментираме.

Пенко Господинов на снимачната площадка с колегите си от сериала

Пенко Господинов на снимачната площадка с колегите си от сериала

Анастасия и Пенко по време на сцена от сериала "Белези"

Анастасия и Пенко по време на сцена от сериала „Белези“

Сцена от сериала "Белези"

Сцена от сериала „Белези“

Анастасия Лютова си партнира с Вера Йорданова в драматичната поредица.

Анастасия Лютова си партнира с Вера Йорданова в драматичната поредица.

Източник: Mila.BG

Коментари