Знам какво е страдание, познавам мъката и болката. Затова, когато реших, че съм срещнала любовта, протегнах ръка и я улових, за да я задържа завинаги. Всичко започна преди няколко години. Работя като библиотекарка и покрай книгите общувам с различни хора. Един от най-редовните читатели беше Стоил. От пръв поглед си личеше, че е възпитан и ерудиран. Идваше всяка седмица. Винаги взимаше по три книги и ги връщаше навреме. Понякога обсъждахме някоя книга и автора й, и всеки разговор оставяше приятно усещане в душата ми. Аз също обичам да чета, радвах се, че съм срещнала сродна душа. Днес, когато всички са луди по компютрите, той ми изглеждаше различен, духовен и добър. С времето започнах да гледам Стоил с влюбени очи. Изключих го от графата „обикновен читател“ и го вкарах в списъка „мъжът, който кара сърцето ми да бие лудо“. Веднъж той дойде по-късно от обичайното. Работното ми време приключваше след минути, а и наскоро си беше взел нови книги, затова се учудих на неочакваната му поява.
Развълнуван, Стоил ми обясни, че има повод да почерпи, и настоя да ме заведе на вечеря. Докато отпивахме от чашите с вино, го попитах какъв е специалният повод, а той най-спокойно ми отговори, че повод няма. Излъгал ме, защото осъзнал, че съм специална за него. Останах очарована, представих си бъдещето с него и сърцето ми се препълни с емоции. Месец по-късно Стоил ми предложи да живеем заедно. Днес си давам сметка, че всъщност не го познавах толкова добре, колкото бих искала. Не бяхме изживели луда страст, която да ни накара да преминем всички допустими граници. Връзката ни започна между рафтовете с книги в библиотеката и сякаш остана там. Толкова исках да вярвам в любовта му, че наистина повярвах. Не знаех много за него, Стоил ми беше казал, че майка му е починала и с баща си живеят в една къща. Най-добрият му приятел Сашо от години живеел в чужбина.
Влязох в неговия дом с убеждението, че правя верния избор. Оставих сърцето да ме заблуди и си затворих очите. Семейната им къща ми хареса: двуетажна, просторна, с ретро мебели. Той живееше на долния етаж, баща му – на втория. Още в първите дни на съвместното ни съжителство ми направи впечатление, че Стоил често се затваря в кабинета си. В началото предполагах, че се отдава на любимото си занимание – чете книги. Бях заспала, когато една вечер той легна до мен, силно миришеше на алкохол и протегна ръцете си, за да ме прегърне. Престорих се, че спя, не исках да правя любов с пиян мъж. Понякога чувах викове от втория етаж, баща и син се караха. Не знаех каква е причината за кавгите им, но гласът на Стоил взимаше надмощие. В такива моменти си запушвах ушите, страхувах се, че той не е човекът, за когото се представя. Отношението му към мен също се променяше – често ме нагрубяваше и разплакваше. Разбира се, имаше дни, в които той отново се превръщаше в мъжа, в когото се влюбих. Прибираше се от работа весел и ми предлагаше да ме заведе на вечеря.
Връзката ни продължи две години и през това време свикнах с различните роли, които Стоил играеше. Веднъж беше джентълмен, друг път – пияница, който се кара с баща си, трети път – грубиян. Чувствата ми към него се бяха изпарили, но се страхувах от самотата. Не исках да се върна в празното жилище, където компания ми правеше единствено вятърът. Но и да продължа да живея с него също не беше вариант. Докато обмислях следващия си ход, от чужбина се върна приятелят му Сашо. Той отседна на втория етаж. Откакто той се върна, Стоил спря да ходи пиян при баща си и да се кара с него. В къщата настъпи тишина. За съжаление примирието се оказа временно, защото два месеца по-късно Стоил отново се затвори в кабинета си, а когато надвечер излезе, беше по-зъл от дявола. Като побеснял се нахвърли върху баща си, крещейки, че за него няма място в тази къща. Сашо се опита да го вразуми, но напразно. Изведнъж се чу шум от счупено, а после – побеснял – Стоил изхвърча от къщата. Тази нощ не се прибра, нито на по-следващата. Докато го издирвахме, двамата със Сашо неусетно се сближихме. Сядахме заедно с баща му да вечеряме и с удоволствие наблюдавах колко мил и внимателен е Сашо. Дълбоко в себе си съжалявах, че се влюбих в погрешния човек.
Един ден от познати чухме, че са видели Стоил в съседен град, скитал пиян по улиците. За мен това беше краят. Събрах си багажа, сбогувах се с бащата на Стоил и със Сашо. Мина половин година. Често си мислех за Сашо. Понякога телефонът ми звънеше, но щом с треперещ глас казвах „Да“, от другата страна някой мълчеше. Една вечер мобилният ми иззвъня отново. Непознат глас ми съобщи, че ме безпокоят от болницата. Вчера докарали пациент, пострадал в тежка автомобилна катастрофа. Бил в кома заради множеството травми и не се знаело дали ще оцелее. В него открили телефон, а моят номер бил сред най-често набираните. Със сърцето си предчувствах кого ще видя в болничната стая – Сашо. Пристъпих и го погалих по ръката. Две седмици по-късно той дойде на себе си. Продължаваше да бъде неадекватен, но с времето лечението даде резултат. Докато Сашо се възстановяваше, неотлъчно бях до него. Говорех му, милвах го, усмихвах му се. Стараех се да му вдъхна воля за живот. И успях! Една сутрин той ме погледна и попита: „Ти коя си?“ Лекарите ме бяха предупредили, че може да има краткотрайна загуба на паметта след катастрофата, затова не се изненадах от въпроса. Изведнъж сърцето ми заби лудо, шептейки ми, че не е готово да го изгуби. Сама не осъзнах как тихо изрекох: „Аз съм съпругата ти.“ Сашо ме погледна, усмихна се и заспа.
Когато го изписаха от болницата, двамата заживяхме в моя дом. Чувствах, че съм в рая. Той беше наистина невероятен мъж. Всичко, което правех за него, го правех с любов. Наближаваше Коледа и реших, че е крайно врече да му разкрия истината. Страхувах се, че мога да го загубя, но не можех повече да живея в лъжа. Вечерта преди празника събрах смелост, сипах вино в чашите и му признах, че не ми е съпруг. Излъгала съм го, защото съм влюбена в него и не се разкайвам нито за миг. Сашо ме изслуша, хвана ме за ръката и каза: „Знам, скъпа, знам. Всъщност още в болницата си върнах паметта, но ми харесваше да бъдеш моя съпруга. Обожавах моментите, в които ме гледаше с толкова любов. Никоя жена не ме е гледала така.“ Останахме прегърнати, снегът навън валеше и трупаше. Сърцето ми бе спокойно, защото знаех, че този път съм направила правилния избор.
Велика
