лична драма

Преди петнадесет години съпругът ми ме напусна. С Венци се обичахме, но той искаше деца, а аз не можех да му ги родя. А когато ми предложи да си осиновим, категорично заявих, че никога няма да обикна чуждо дете. По онова време исках да живея без ангажименти, млада бях и вярвах, че всичко ще се уреди само по себе си. За съжаление не се получи така – мъжът ми поиска развод. Въпреки че го обичах, не го обвиних, просто напуснах живота му без скандали и истерии. От време на време се чувахме по телефона, а ако се срещнехме случайно, не извръщахме глава настрани. В края на краищата виновни нямаше – това беше волята на съдбата. Знаех, че след развода Венци се е оженил повторно и очаква дете. А аз си останах сама. Може би причината за самотата ми беше, че не можех да имам деца. Или пък все още обичах бившия си съпруг. В нашето семейство всички сме моногамни. В един момент все пак реших да си осиновя дете от приют, но се оказа, че на самотни жени не дават.

Преди четири години научих, че съпругата на Венци е починала и той е останал сам с малката си дъщеря. Не изпитвах лоши чувства към покойната – тя се появи в живота му много след нашия развод. Дълго размишлявах, а после реших да му се обадя. Позвъних му, поговорихме си, и накрая му казах, че искам отново да се съберем заедно. Знаех, че Венци продължава да ме обича, въпреки че са изминали дълги години. Единствено се страхувах от срещата с дъщеря му. По някаква причина бях убедена, че тя няма да ме хареса. Но също така осъзнавах, че без нея той никога няма да се върне при мен. Момичето не беше лошо, само затворено и предпазливо. Прекрасно разбираше всичко, помнеше и страдаше за покойната. Стараех се да не я притеснявам, дори спокойно и мило я уверих, че не искам да заемам мястото на любимата й майка.

Какво ли не преживях с новото си семейство: нощем плачех, но се научих да обичам чуждата дъщеря. Целият ми приятелски кръг ми припомняше, че преди време отказах да осиновя дете, а аз им отговарях, че това остана в миналото. Преди месец на рождения си ден, получих безценен подарък. Катя ме прегърна и изведнъж ме попита може ли да ме нарича мамо. Не знаех какво да й отговоря, но тя допълни, че винаги ще помни родната си майка, просто сега има още една. Все още усещам буца в гърлото си, припомняйки си думите й. Днес сме едно щастливо и задружно семейство. Наистина, не аз съм родила Катя, но я обичам така, сякаш е излязла от моята утроба. Тя е прекрасна, чаровна, добра и възпитана. Тя е моята дъщеря!

Коментари

loading...