обесихме повторно Апостола

Преди 10 хиляди години държави не съществували. Повече от един милион години човечеството е живяло неорганизирано.

Още Коментари

Държавата е пресничко изобретение на хомо сапиенс. Измислили я хората, за да се защитават – от други хора, от природни бедствия, от разпиляване на съграденото. Най-вече заради последното.

Всъщност извън човека държавата не съществува. Тя е само фикция, изкуствен мисловен конструкт, с който всички са съгласни, нещо като масова илюзия, която се поддържа съзнателно. Ако внезапно всички решим, че държавата, която ни обединява, не съществува, няма нищо, което да я задържи като реалност. Държавата съществува само в съзнанието ни. Тя не е купчина камъни, които да градим или съборим с усилия и тежък труд. Невидима е от космоса. Децата се раждат без съзнание за граници, възпитаваме ги в това.

С две думи, когато държавата не функционира правилно, проблемът не е външен. Не се е развалила някаква машина, за ремонт са съзнанията ни, в които я държим жива и функционираща.

Изтичането на данните от НАП е обща отговорност, на всички българи. Правителството сме си го избрали ние, хакерите сме си ги отгледали ние, данъчната агенция е пълна с българи, същите като нас, останалите. В крайна сметка данните на хората от НАП и на държавните служители също са в онези изтекли масиви.

Проблемът не е външен. Не е и нов. Някак неусетно, някак тихо за около десетина години в нашата държава мисленето се изкриви. Вместо усърдно и прецизно отношение към задълженията, се отдадохме на „презкупзагрошовщина“. Основният ни девиз стана „може и така“. Може и без особено старание. Може и без влагане на особени усилия.

Прилагаме го към всичко. Строим пътища през куп за грош, лекуваме хора през куп за грош, образоваме децата си през куп за грош.

Ако се вслушате внимателно, ще чуете една жужаща в много, ама наистина много глави, мисъл: „Таковал съм го, може и така“. Вулгарно е, но това се чува.

Всъщност това е симптом на оня ефект, за който говорех в началото – пълен и общ отказ от представата за държава в главите ни. Подсъзнателно разбираме, че е така, затова и толкова силно се опитваме да задържим представата за общност с външни белези – свръхпатриотарство, носии и фолклор където трябва и не трябва, в огромни количества, фиксация в историчността, вместо в бъдещето. Колективното съзнание разбира – бъдещето може и да не се случи, ако тази наша обща болест продължи. Затова се е вкопчило в миналото като в упойваща доза морфин на прага на финалната агония. Ние, хората, които поддържаме илюзията за държава, ставаме все по-концентрирани в себе си, все по-рядко изпитваме емпатия, все по-трудно фокусираме обща визия за утре. Дори това, че за маса хора врагове се оказаха неправителствените организации, които се опитват да работят за някаква цялост, е симптом за разрухата на общия ни дом.

Държавата България, тази красива илюзия, все повече се изпарява. Няма място в прегрелите ни и уморени мозъци за нея.

Затова и няма да тръгнем да я спасяваме, да я преподредим, да изгоним провалилите се и да изберем нови и умни хора на тяхно място. Няма да открием такива, защото не знаем какво искаме от общото ни утре. Вече не можем да си представим как изглежда добрата държава. Вече ни звучи нормално всичко да се разпада, немислимите неща – като изтичане на данните на всички българи, например – звучат естествено, в реда на нещата. Шегуваме се с края си или просто не обръщаме внимание. Защото не изглежда лично. А общо няма.

Онзи общ рефрен за спасение през терминала на летището всъщност има много по-дълбок смисъл. Терминален стадий е последният стадий на заболяването, времето преди окончателната смърт.

Ако имахме в главите си друга, жива държава, сега щяхме да сме на площада. Да се съберем заедно, за да променим нещата, да поставим началото на нова обща идея за съвместно бъдеще.

Но „заедно“ вече не съществува и трябва да си дадем сметка за това веднага, още днес, на рождения ден на Левски, чиято мечта за чиста и свята република споделяхме… някога. Да си дадем сметка, че неговият героизъм не е в друго, а в удивителната му способност да събере много хора в една обща кауза.

Всъщност ние, днешните българи, го обесихме повторно.

Силвия Недкова, Фейсбук

Коментари