Общество

Мъката на една стара мома: Няма пречки да се съберем, но има ли смисъл

Искам да разкажа за онази любов, която никога не умира. За любовта, преживяла капризите на времето и преходността на годините. Ще споделя какво е да обичаш, без да имаш надежда. Ще ви разкажа за съдбата си на любовница с дълъг стаж – над 30 години. Началото на моята история започна в един малък квартал, в обикновен провинциален град. По онова време, с майка ми и сестра ми, живеехме сами. Татко беше починал наскоро и с Наталия се грижехме за мама, която трудно преживя смъртта му.

Млада бях, едва на 21 години, но умеех да се справям с домакинството. Един ден забелязах, че в къщата срещу нас се настаниха нови обитатели: мъж и жена около 30-те. Надвечер сложих в една чиния няколко парчета току-що опечен домашен кекс и почуках на вратата на новодомците. Отвътре се чуха стъпки и след секунда срещу мен застана красива жена. Леко издутият й корем подсказваше, че е бременна. Щом видя кекса, тя се усмихна и ме покани да вляза. Така се запознах с Венета и Христо. Бързо се сближих с младото семейство, разведох ги из квартала, представих ги на другите съседи. Станахме близки и те често започнаха да ме канят на вечеря. С Венета се харесахме и отношенията ни бяха не само съседски, но и приятелски. Ужасно се стеснявах, когато някак случайно Христо ме докосваше. Въпреки че бях на 21, нямах приятел и не знаех нищо за любовта. До Христо усещах страхотен трепет в цялото си тяло, който ме разтърсваше, лицето ми пламтеше като майска роза. Все още не осъзнавах силата на чувствата си.

Новата ми приятелка караше тежка бременност и се налагаше често да лежи за задържане в болницата. През тези дни аз се грижех за къщата. Чистех, готвех и перях дрехите на Христо. Преди да иде на лечение, Венета ме молеше да се грижа за мъжа й, но нямаше нужда да го казва, защото аз самата исках да съм до него. В такива моменти се чувствах като негова съпруга, а илюзията караше сърцето ми да бие като полудяло.
Една вечер Христо ми благодари за вкусната вечеря и в погледа му усетих неочаквана нежност. Не помня какво му отговорих, но в следващия миг усетих как той ме взе в обятията си. Правих любов за първи път и разбрах какво е да си обсебен от мисълта за любимия човек. И тялото, и душата ми бяха негови. На сутринта, наблюдавайки го как спи, разбрах, че винаги ще го обичам.
Минаха години. Сестра ми се омъжи, роди две деца и за да е по-близо до мен и мама, с мъжа си купиха къща в нашия квартал.
Макар че здравето й беше разклатено и прекарваше по-голямата част от бременността си в болници, Венета също роди една след друга две дъщери. Толкова обичах Христо и не се замислях, че трябва да продължа живота си. Да намеря човек, с когото да създадем семейство и деца, а не да се грижа за чужда къща и като кукувица да топля чуждо легло.
Венета беше болнава и изцяло разчиташе на мен. Да й помагам в домакинството, да наглеждам децата, да пазарувам вместо нея. Понякога се срамувах да я погледна в очите, знаейки, че съм любовница на мъжа й и съм недостойна за приятелството й. Любовта ми беше чиста, не исках нищо. Нямах очаквания, не таях надежди, не кроях планове. Никога не съм поставяла ултиматум на Христо да избира между мен и съпругата си, както правят повечето жени в моето положение. В нито един момент не позволих Венета да се почувства на второ място. Обичах силно и горещо.

Времето се изтъркули неусетно, наближавах 40-те, а в живота ми имаше един мъж. Сърцето ми така и не позна друга любов, тялото ми не усети нечии чужди ласки, а очите ми не погледнаха настрани. Останах вярна на своя Христо. Вярна, но самотна. Отгледах племенниците си, гостувах на всичките им рождени дни и плаках на абитуриентските им балове.
Зад гърба ми хората ме одумваха. Съседите ме разпитваха, уж случайно, няма ли да се омъжа, или ще си остана стара мома. Човешко любопитство, няма насищане.
Днес съм сигурна, че Венета знаеше за връзката ми с мъжа й, но си затваряше очите. Тя не се страхуваше от мен. Най-много страдаше мама. До края на живота си не можа да свикне с мисълта, че няма да родя дете. Преди да си отиде от този свят, ме погледна в очите, стисна ме с последни сили за ръката и тъжно изрече: „Глупаче!“ После си пое въздух и издъхна. Наталия, сестра ми, също от време на време ме съветваше: „Како, остави го. Докога ще живееш сама?“ Не им се сърдя: и двете ми мислеха доброто.

Преди няколко години Венета почина. Цял живот боледуваше, затова смъртта й не изненада никого. Загубата й ме натъжи дълбоко. Какво ли не споделяхме заедно: болки, радости, вечните грижи по дъщерите, та дори и любовта към един и същ мъж. Никога не се скарахме, не се обидихме, не се наранихме с грозни думи.
Оплаках я искрено, обичах я и тя наистина ми липсваше.
След смъртта й Христо рухна. И двамата вече минаваме 50-те и нито той е онзи мъж, нито аз съм неопитното младо момиче, което му се отдаде. Косите ни побеляха, телата – натежаха.
Той живее сам – дъщерите му се омъжиха и го направиха дядо. Няма пречки да се съберем. Питам се, има ли смисъл да го правим. Аз продължавам да ходя всеки ден при него, чистя къщата, готвя, пера, а в събота заедно ходим на гроба на Венета. Припомняме си миналото, палим свещ, след това всеки се прибира в собствения си дом. В нашата история липсва конфликт между съпругата и любовницата, не се хванахме за косите, не се наранихме. Чувствата ни издържаха изпитанията на времето.

Бояна

loading...
До горе
Препоръчваме ви
Ноел и Лайза Хоуи се вричат във вечна вярност през…
error: Съдържанието е защитено!