Общество

В президентството скърцат със зъби заради този коментар: Лъсна ли истината за Радев? Къде е разликата с Плевнелиев?

Президентът Румен Радев призова за „незабавно връщане и освобождаване на моряците и корабите от страна на Руската федерация“ /БТА/. До него полският президент Дуда говори за „пленени“ украинци – демек жертви, и за Русия като „агресор“. Всичката тази мъдра улегналост, миролюбивост и политкоректност в София, на наш терен. Нито дума, че Украйна е нарушила границите и е навлязла в руски води, нито дума за непрекъснатия обстрел на несъгласните с преврата украинци от ДНР и ЛНР, това не се брои за агресия.
Ако има фактор на нестабилност в Черно море, това е на първо място Украйна, на второ НАТО (идеи за флотилии, „Източно партньорство“, полски миражи за Интермариум и прочее все миролюбиви проекти).
Ако има черноморски фактор на стабилност – това е на първо място Русия (особено с Крим) и на второ – изменчиво, но засега приемливо – Турция. Президентът Радев не призовава за деескалация на напрежението нарушителя (агресора) – Украйна, а потърпевшия – Русия. Що така? И къде е разликата с президента Плевнелиев по позиция, не по стил? Никъде. На поляка му отива, те са пристрастни (и нямат излаз на Черно море, колкото и да им се иска), на нас – не.

Премиерът Бойко Борисов, начело на Съвета за сигурност, последва президента Радев: „Опасното нарастване на напрежението в Азовско море през последните дни е довело до задържане на украински кораби и техните екипажи, както и до раняване на украински военнослужещи“.
Не “напрежението” е довело до задържането на украинските военни кораби, а нарушаването на руските териториални води от украинските военнослужещи с цел провокация.
Да се призовава Русия към сдържаност в тази конкретна ситуация означава да се иска от нея да не си пази територията. Руската граница не е южната българска телена ограда на ЕС с магистрали за мигранти, останала на произвола на турското благоволение да пропусне поредния поток или да го задържи.
Военната провокация на Украйна в Азовско море е част от планирана ескалация на напрежението в черноморския регион. Другите две уязвими точки на украино-руско съприкосновение с непредсказуеми последици са Приднестровието и Донбас.
Интересът към Азовско море от страна на западните партньори на Украйна се активизира след присъединяването на Крим към Русия и с построяването на Кримския мост.

Американската “обезпокоеност” на Държавния департамент се появи след успешното откриване на моста над Керченския проток. Последва украинска активност (не бива да се игнорира факта, че американски съветници работят в укаринското министерство на отбраната – по официални данни на ведомството). През март 2018 г. украинските власти арестуваха руския риболовен кораб “Норд”, окачествено от Русия като “държавно пиратство” и “морски тероризъм”. Според споразумението между Украйна и Русия от 1993 г. и двете страни имат “право на съвместно ползване на живите ресурси” в басейна на Азовско море. Нарушението на Украйна не се забеляза от международната общност и руските моряци все още не са освободени.
Европейската “загриженост” се изрази в резолюция на Европейския парламент от 25 октомври 2018 г., “осъждаща прекомерните действия на Руската федерация в Азовско море” и отбелязваща прагматичните европейски страхове от “възможно превземане от Русия на украинските нефтени и газови месторождения в Азовско море”.
Дни преди срещата на Тръмп с Путин в Аржентина последва и провокацията на украинските военни.

Краткосрочната цел беше осуетяването на личния контакт на двамата президенти на ядрени държави в Аржентина. Остава под въпрос – изменчивостта на Тръмп е трудно предвидима. Средносрочната цел на президента Порошенко да отложи изборите в Украйна се провали от Радата. Украинските олигарси могат да делят бизнес с шоколадения магнат, но вече са го отписали като политически претендент и дружно го саботираха през партиите, които финансират. Въведе се частично военно положение в югоизточните региони за един месец, което не само не увеличи, но намали и без това оскъдните проценти на рейтинга на Порошенко.
На политическия хоризонт в Украйна стремително се завръща Юлия Тимошенко, подкрепяна от одиозния олигарх Коломойски. Реториката на Тимошенко е по-националистическа и агресивна и от тази на Порошенко – “моноезична Украйна”, “томос” и т.н. Успешният й предизборен образ е основан обаче на реалната критика на управлението на майданските власти, характеризирано от нея като “геноцид срещу украинския народ” (над 9 млн украинци са напуснали страната временно, над 3 млн. постоянно). Дискредитираните политици от майдана и непоносимостта към Порошенко са фонът, на който дори и Тимошенко е предпочитана – не й вярват, но “она Пете голову открутит”.

Провалът на Порошенко с Радата е симптоматичен. В Украйна трудно може да се въведе диктатура, манталитетът е специфичен, анархо-демократичен. Различните области – Слобожаншчина, Киев, Южна Украйна, Галиция и др., са всяка със свое лице и начин на живот, и никоя не може да има авторитет на над останалите. Галиция в момента се опитва през майдана да наложи своя мироглед, но безуспешно. “Не надо нас учить как любить Украину”, казват негалицийските украинци.
Любопитен политик от източноукраинските – като личност, не като изборна тежест, е Михаил Добкин, лидерът на християнските социалисти, който защитава вдъхновено Православието в Украйна и живее в Харков за разлика от принудения да се оттегли в изгнание Олег Царьов. Добкин има потенциала да се трансформира от регионален в национален политик, но не и в обозримо бъдеще.
Вътрешнополитическият разрез на предизборна Украйна предопределя нестабилността като хроничен процес, който няма да спре след 31 март 2019. Няма да прекратят и провокациите към Русия, това е дългосрочен проект, в който Украйна е прокси бухалка поради липса на самостоятелност.
Проблемът на евроатлантическите експерти за Русия и Украйна е, че “имат информация, знаят всичко, но нищо не разбират” (руско наблюдение за слепотата на западното разузнаване). Напоследък обаче не само не разбират, но и не знаят.

Ако се върнем към ролята на България, то тя все още може да бъде инициатор на диалог между ЕС и Русия, без да взема страна, без да суфлира на полски или брюкселски чиновници. Австрия вече пое инициативата. Но колкото повече точки на руско-европейски разговор, толкова по-добре – стабилността иска постоянна работа, не послушни заявления. България временно е натовска (както преди беше част от Варшавския договор), но винаги ще остане черноморска държава. Приоритет трябва да бъде спазването на международното право от съседите ни, не поощряването на погазващите го. Черноморска да е солидарността, не натовска.

Дарина Григорова, glasove.com

loading...
До горе
Препоръчваме ви
Наркобанда е ползвала услугите на две от най-големите куриерски фирми…
error: Съдържанието е защитено!